Това е, като да позволиш на друг човек да ти посочи къде е проблема и след като го почувстваш на физическо ниво, да го пуснеш да си отиде. Разбира се процеса е свързан с доста болка и емоция, но тук е ролята на пациента - да се опита да изживее тази болка, не да я потиска. Страхът да не бъдеш наранен, срамът от слабостта, която изпитваш също могат да попречат. Необходимо е доверие между двамата участници, за да отпаднат до някаква степен тези пречки. Може би доверието и изключването на съзнанието са абсолютно достатъчни.

За мен беше труден сеанс - дълбоко емоционален и катарзисен. Болката ме водеше към събития и състояния за които дори и не предполагах. Бидейки непрекъснато "в ума си", интелектуално слагам бариера между себе си и света около мен - за да не "изживявам" и респективно да не ме боли. Ставам затворена, както за моята болка, така и за болката на другите. А любовта?

Беше страшничко, но пък това ми позволи да обясня много неща в живота ми. Затворих страници за да стигна до бял лист, където аз вече мога да пиша, вслушвайки се в тялото си, водейки се от сърцето си. Трудно мога да позволя на някого да се докосва до болката ми. Благодаря ти Димо за твоята човечност и съпричастие. Обичам те.

Искам да ти благодаря за подаръка, който ти направи за мен и всички, които участвахме в семинара "Усещане за храна"! Благодаря ти за неописуемото изживяване и за това, че ни преведе през него :) Желая ти цялата признателност и любов на всички, които са се докоснали до дарбата ти, да се върнат при теб!..

В отговор на писмо.

Добра нощ! Отначало се чудех - "Ха, какво е това?". Нищо не ми идваше.

Жена ми винаги ме е обвинявала, че съм супер студен човек. Казвала ми е: "Всеки човек понякога е ядосан, понякога е весел, а ти винаги си в едно и също настроение. Няма никаква емоция в тебе.". Е, при мен всичко е наобратно. Ако на повърхността на океана има вълни, а навътре е спокойно, то при мен е точно обратното. В момента, вътре ври от емоции. Думите са безсилни, абсолютно безсилни. Поради невъзможност да опиша точно - казвам, че усещам любов - просто ей така... Без причина и не към нещо или някого конкретно. Напират сълзи. Е, все още не плача, но всеки момент ще прелея. Можеш ли да си представиш - две изречения от твоя страна, а аз седя пред един монитор и толкова емоции. Просто е прекрасно! Не зная - нямам думи. Но ако не пиша - ти как ще разбереш, че нещо се случва. В момента плача, а всъщност съм щастлив. Човече, умът се чуди как е възможно това, как е възможно. Но затова пък е толкова красиво!!!!!

Минала съм през много методи и водещи през годините. Бях стигнала до извода, че единствено аз мога да съм „лечителя”, на моите „болежки”. Първата ми среща с Димо беше впечатляваща, защото, ако мога да се изразя метафорично, тогава осъзнах, че в желанието си да „прекопам моята си градинка” съм се мъчила да го правя с „дръжката на мотиката”. Той просто дойде и ми показа да я обърна на обратно. С „дръжка” вероятно мога криво-ляво да поразрохквам земята с усилия, време и на повърхността, но много по-ценно е да намериш човек който просто да ти покаже, че острието на мотиката е от другата страна и че има не само мотика, но и лопата, трактор дори и багер в случай на нужда. И така ако един резултат мога с моята опитност, на базата на много проби-грешки и лутания да постигна за 5 години, то смятам че Димо може да съкрати процеса. И все пак работата в сферата на себепознанието е за цял живот.