За мен беше труден сеанс - дълбоко емоционален и катарзисен. Болката ме водеше към събития и състояния за които дори и не предполагах. Бидейки непрекъснато "в ума си", интелектуално слагам бариера между себе си и света около мен - за да не "изживявам" и респективно да не ме боли. Ставам затворена, както за моята болка, така и за болката на другите. А любовта?

Беше страшничко, но пък това ми позволи да обясня много неща в живота ми. Затворих страници за да стигна до бял лист, където аз вече мога да пиша, вслушвайки се в тялото си, водейки се от сърцето си. Трудно мога да позволя на някого да се докосва до болката ми. Благодаря ти Димо за твоята човечност и съпричастие. Обичам те.