Случвало ли ви си е да вземете решение за почивка бързо, водени само от желанието да се махнете за малко от познатата до болка рутина на всекидневието? Само за да смените мястото и да заминете някъде с непознати хора, без да имате очаквания за супер преживявания. И да откриете, че това може да бъде по-интересно от дълго планирана почивка - забавно, обновяващо и зареждащо? И да остави красив спомен?

На мен ми се случи – това лято през месец юни, когато отидох на „Споделено море" с Димо и Анита в Ахелой. Ходила съм на други подобни организирани почивки и имах известни резерви, че ще бъде натоварващо, костващо немалко емоционална енергия и няма да успея да изключа ума си и почина както ми се иска.

Останах мнооого приятно изненадана от начина на организация на мероприятието, който позволи хем да остана за малко сама, хем да се попека на морския бряг, да поглезя тялото си с леки процедури по детоксикация и болколечение, да науча нещо ново и да срещна хора, които ми станаха...... приятели. Да – приятели и то само за няколко дни.

Същинската работа в група по теми на участниците, водена от Димо, бе много фина, елегантна, ненатрапваща се, караща ме да осмисля и мои теми, не чрез задълбочена мисъл и напрягане, а в резултат на преживяването, което имах в групата.

Неусетно се сближих с различни по възраст, професия и съдба напълно непознати хора, които споделяйки личната си история изведнъж ми станаха симпатични и близки.

Открих, че всеки има някаква болка в душата си. И че не бива да се чувстваме виновни, че ни боли. Никой не може да мине през живота си без драскотина.

И някак започнах да дишам по-леко, престанах да виждам проблемите си, като огромни обсебващи чудовища. Започнах да усещам радост – истинска радост, изслушвайки другите, ставайки съпричастна към проблемите им - както през свободното време, така и с влизането в роли по време на терапевтичната работа, виждайки усмивка, проблясък в осъзнаването, облекчение в отношението към собствения вътрешен конфликт.

Животът е твърде кратък, но незнайно защо се отнасям към него с огромно разточителство. „Пазаря се” и се старая да запазя статуквото, когато той ме подтиква към промени. Боря се да задържа представи, убеждения, тип реакции, които той отдавна ми е подсказал, че трябва да пусна. Считам за малко или недостатъчно онова, което той ми е дал и се оплаквам. Затварям си очите пред възможности, които ми дава живота, затова пък имам оправдания, в които често самата аз не вярваме. Тъпча на едно място, но ако ме попитат - 100 % искам и търся промяната.