От последната ни среща се чувствам странно. Не се бях замислила, че моят баща също е мъж при това нормален. Не е супер герой или безгрешен. Дори много качества му липсват. Но аз го обичам и приемам такъв какъвто е. Разбрах, че имам твърде много очаквания към мъжете, но те са просто хора, като баща ми. И аз не ги виждам. Търся само онази мечтана картина и се сърдя, когато не я виждам. В представите ми исках мъжа до мен да отгатва желанията ми, да е по-грижовен, задоволяващ изискванията ми и... дори неща, които не са типични за мъжете. Явно съм имала някаква картина за другия пол, измислена или хиперболизирана, тотално различна. Желаех друг да бъде отговорен за щастието и потребностите ми, но той има свои. Как изобщо ще знае какво искам аз и как го искам?! А и защо някой друг да държи това в ръцете си и да съм зависима?! Аз съм друга Вселена и сама отговарям за себе си, а и принципът е явно само в главата ми.