Житейският опит ми показа, че имам много погрешна представа за болката. Казвайки опит, имам предвид, както собствения си живот, така и наблюденията ми върху другите по време на работата ми с тях.

Средата в която израснах - моето семейство, гледаше на болката, като на нещо много страшно. По време на образоването ми от яслата до висшето, място за опознаване на нещо тъй прозаично, като болката, нямаше.

Единствено църквата чух да говори за болката. Тя ме научи, че съм грешник, роден в болка, носещ името на мъченик. Така приех, че този живот ми е отреден да страдам. Тогава не смеех да си призная, но поличбата да съм мъченик, ми носеше радост. Радост, че мога да бъда жертва на страданието. Заживях с надеждата, че ще се намери някой да се погрижи за мен. Превърнах се в едно противно мрънкало, недоволно от всичко. Недоволно от живота, от тялото си, от себе си, от околните. Във всичко виждах възможност да се възмущавам. От една страна не беше трудно да си намеря съмишленици с които да си помрънкаме. От друга страна не беше лесно друго мрънкало да се задържи около мен. Та как ще стане, като всеки иска да мрънка, но никой не иска да слуша. Чувствах се самотен и отритнат. Дългоочакваният спасител, който да се погрижи за мъченика, така и не се появяваше. А това хич не ми харесваше. Нещо куцаше в цялата история. Нещо не беше наред.

Започнах да търся какво куца. Не ми отне много "случайно" да се срещна с Ребалансинг. Това е вид терапия, работа с тяло, приличаща на масаж, която за мен се оказа най-големият учител по темата с болката. Ребалансинг ми помогна да опозная тялото си. Да престана да бягам от болките си, а напротив - да се сприятеля с тях, да осъзная тяхната същност, да се науча да живея с тях. Така открих очевадното, а именно, че болката е начинът на тялото ми да вика, че се случва нещо, което го наранява. Болката е начинът на тялото ми да си поиска внимание. И не само то. Открих, че когато тялото страда, душата страда също. И няма как да бъде иначе, тъй като те са свързани. Те са като двете страни на една монета. Каквото и да се случи с едната от тях, то се отразява на другата. Българската мъдростта много точно го казва с думите: "Здрав дух - здраво тяло.". Понякога връзката дух - тяло е лесно видима, а понякога - не. Например когато, пия алкохол, поведението ми се променя. Това е лесно видимо, при това не само за мен, но не е така ясно защо стискам зъби докато готвя.

При едно порязване, наблюдавах как зараства раната ми. Тя нямаше нужда от напътствията на ума ми. Всъщност тя зарастваше без умът ми да разбира какво точно се случва. Най-вероятно има сложно научно обяснение на този процес, но мистерията е в това, че раната зараства, без значение дали умът ми знае. Това ме доведе до осъзнаването, че тялото има собствена мъдрост, че то знае как да се грижи за себе си. То притежава способността да се самовъзстановява. За да го направи му е необходима почивка, отпускане или за по-дълбоките процеси - медитация, терапия.

В забързания и претоварен стил на живот, съвременният човек рядко има време за такива прости неща, като почивка, отпускане, а да не говорим за медитация. Самата дума звучи стряскащо. За да съм по-ясен, ще дам един пример, стигащ до крайност - човек страда от главоболие. Главоболието е дошло да покаже понесена от душата обида. Тялото вика, че душата има нужда от внимание. Човек има нужда да остане за момент в къщи и да си даде това внимание. Но "спешните" дела напират. Време няма. Болката се усилва. Текат реклами за вълшебно лекарство, което отстранява болката. Човек пие лекарството и идва чудо - болката "изчезва". Да, тя изчезва, но докато трае действието на лекарството. После се появява отново. Всъщност лекарството само потиска усещането за болка. Започва война между ума и тялото. Тялото иска внимание и за това боли, а ума казва пий лекарството и няма да те боли. В резултат болката се усилва. Човек взима по-силно лекарство - войната е в разгара си. Болката прераства в болест, например хипертония. Човек добавя към дажбата си, лекарства за високо кръвно. Болестта се хронифицира и прераства в по-тежко заболяване. Война се проточва с години и завършва с нелечима болест - тялото издъхва. С него издъхва и умът. Това е най-опасната война. Човек я води сам срещу себе си. Няма победители. Всички са победени.

Във Вселената нищо не се губи, то само се трансформира. Така е и с болката в тялото ми. Тя или се трупа или се трансформира. Има една блажена болка, която изпитвам при протягане. Хем боли, хем е кеф. Хич не ми беше лесно да си призная, че тялото ми копнее да я изпитва. Страхувах се, че може да излезе, че съм мазохист. После открих, че това начинът, тялото ми да трансформира натрупаната болка, да се освободи от нея, да му олекне. Често си мечтаех да се чувствам добре и съвсем целенасочено избягвах болката. Голямо откритие беше да разбера, че тя е част от мен. Да открия, че когато бягам от болката си, всъщност бягам от себе си. Че как да се чувствам добре, като бягам от себе си?

Осъзнавайки тези неща, болката от най-големия ми враг, се превърна в най-големия ми приятел. Искреният съветник, който ми дава знаци, за нещата, които пропускам да осъзная. Обръщайки внимание на болката си, аз се уча да намирам границата си на поносимост. В някои случаи това е лесно, а в други се нуждая от външна помощ. Външна помощ може да бъде разговор с близък човек, разходка сред природата, среща с терапевт... Изборът е голям. Въпросът е да си намеря подходящото нещо за момента. Това е както когато реша да се изкача на един връх, до който стигат различни пътища. Едни са по-стръмни, други по-колоритни или полегати. Няма най-добър път. Има най-подходящ.

[Димо]