Когато предното стъкло на колата замръзне, човек го изчиства още преди да седне зад волана. Прави го, защото не иска да излиза от пътя, където е по-трудно да се движи и още повече не иска да се блъска в предмети, а да не говоря за хора - неприятни неща, които са много вероятни при липса на видимост. При липса на видимост човек може да шофира, но тогава се оставя на случайността. Случайността може да бъде много интересно нещо, но и много опасно. Зависи от къде идва импулсът. Ако идва от свързаност със себе си и от там с мъдростта на Вселената, случайността може да превърне шофирането в магия. Има още едно условие, за да бъде магия - другите шофьори също да са в това състояние. От друга страна, ако импулсът идва от страховете, напреженията и борбите на ума, тогава тя, "същата" случайност, може да превърне изживяването в кошмар и да навлече куп проблем. Имайки предвид времето в което живеем, не ми е чудно, че не съм видял шофьор, който да кара на сляпо.

С колата е ясно, а така ли е с живота?

Осъзнатост е способността на всеки човек да възприема от една страна обкръжаващата го среда (събития, предмети, условия) и от друга - вътрешния си свят (мисли, емоции, чувства, усещания). Състояние в което човек е наясно с подбудите си, ситуацията, процесите в живота си. Тя е предпоставка за адекватни действия. Когато действията са адекватни, животът е лекота.

Липсата на осъзнатост прилича на замръзналото предно стъкло. Когато човек е неосъзнат, тогава лесно може да "излезе" от пътя, където движението е много по-трудно и дори да се "сблъска" с предмети, хора. Да нарани както себе си, така и околните. Такъв човек би определил живота като кошмар. Някои го наричат съдба, карма, а други - мъчение, ад, обвинявайки Господ, другия човек, пътя, правилника за движение, звездите, времето… Рядко някой си позволява да допусне, че има личен принос за кошмара. Да провери дали "предното му стъкло" не се е зацапало или замръзнало.

Впечатляващо е колко отговорен е шофьорът за предното си стъкло и колко мърлив е човек за осъзнатостта си. Лукс ли е чистото предно стъкло или е необходимост? Виновно ли е то за несгодите по пътя? Има ли осъдено предно стъкло, че е замръзнало и причинило катастрофа? Има ли шофьор, който да седи със седмици, че и години пред мръсното си предно стъкло и да се тюхка, как може Господ да му причини това? Отговорите на тези въпроси са лесни. Става много интересно, когато човек си ги зададе по отношение на собствената си осъзнатост. Тогава сякаш времето спира и ако продължи по пътя, човек стига до въпроса:

"Как стана така, че стигнах до това положение?"

Всеки човек е надарен с инструмент за оцеляване, който "изключва" сетивата в трудни моменти. Той работи на ниво инстинкти. Действието му е много по-бързо от мисълта. Нещо като бушоните в една къщи. Когато се опита да протече твърде много ток, за да не изгорят кабелите и за да не се подпали къщата, гръмва бушона. Един мигновено действащ механизъм. Механизмите при човек са много по-сложни, но тази аналогия е хубава, защото внася яснота. Загубата на осъзнатост е защитна реакция. Чрез нея човек се откъсва от околния свят, от себе си, за да не усеща болката, която идва от там, както физическа, така и емоционална. Нещо като човек да затвори притока на свеж въздух в колата, преминавайки през пушек. Това помага. Но ако забрави да го отвори след това, стъклата започват да се потят, започва да усеща умора и задушаване. Така е и с осъзнатостта. Временната и загуба помага за преминаване през трудни моменти. Но когато човек не се завърне към нея, тогава губи връзка с околния свят, със себе си. Започва да прави глупости, които нараняват, да се чувства изтощен, уморен, задушен. Изчезва желанието му да живее радостта, насладата.

Всеки човек се ражда с чиста осъзнатост, както всяка кола се появява с чисто стъкло. Движейки се, колата преминава през различни места. Някои пътища са чисти, други - кални. На моменти вали, грее слънце или сковава студ. Условията се менят и на моменти зацапват предното стъкло. Тогава шофьорът почиства предното стъкло и продължава. По подобен начин се "зацапва" осъзнатостта на човек. Тогава тя има нужда от "почистване".

Почистване

Почистването е време отнемаща работа. Също коства усилия. Често е свързана с ровене в отдавна засъхнала тиня, която като се разрови, цапа и мирише. Особено ако от дълго време не е почиствано, например цяло лято мухите са се трупали по предното стъкло, а Слънцето ги е изпекло хубаво. Тогава чистенето отнема време, а в разгара му, нещата често изглеждат много по-зле от преди, че понякога дори безнадеждни, което е много обезкуражаващо. Тогава човек си казва: "Защо изобщо се хванах? Колко хубаво си беше преди. Бях си свикнал." или още по-любимо мое - "Моето стъкло е такова.". Веднъж минал през това, човек знае, че почистването може да бъде много трудна работа и започва подсъзнателно да го избягва. Наканването да захване чистенето се превръща в епопея, особено за мърсотии носени с години. Тогава той съвсем естествено търси някаква алтернатива. И тя се появява. На помощ идва Негово Величество:

Ароматизаторът

Вместо да изчисти, човек може да ароматизира. Вместо да се измие, може да се напарфюмира или просто да си сложи чисти дрехи, грим, усмивка. Това почти не отнема усилия. Не е свързано със загуба на време, особено ценно в днешния забързан свят и също не води до онова безизходно положение от разровената тиня - особено неприятно и демотивиращо. Ароматизатори има не само за физиката, а също и за емоциите и за мислите. Те изграждат положителен /ароматизиран/ образ, чрез налагане на нов модел на мислене и поглед. И те са издигнати в култ, точно както ароматизиращата козметика. Познавам не малко хора, които си повтарят убедително по сто пъти на ден, че са богати, здрави, красиви, привличат другия пол. Аналогията би била шофьор седнал пред мръсното си стъкло, който си повтаря "Стъклото ми е чисто!" или за по-духовните - "Всичко ще се оправи! За добро е! Така е трябвало да стане. Карма.". До сега не съм видял шофьор да прави това, но съм видял много хора да го правят с живота си.

В търсенето си на помощ по житейския си път, човек често търси друг да му каже какво да прави. Това е по-лесно. Сякаш шофьор с мръсно стъкло пита друг човек да му каже какво има на вън. Често другият е също човек с мръсно стъкло, но много добре ароматизиран, поради което вдъхва доверие. Той може да обясни много убедително какво трябва да се вижда от вън, подковавайки се с логика. Така той е способен да убеди, че навън е пролет и на магистралата няма никой друг. А бедният човечец, понеже не вижда нищо и не може да си признае, а иска и той да бъде като другите, че да не се чувства самотен, е готов да замаже още положението, като си нарисува от вътрешната страна на предното стъкло, онова което другия вижда.

За мое щастие не съм срещал шофьор каращ по картина. Но за мое нещастие съм срещал изобилие от хора, живеещи по чужди заръки, какъв трябва да бъде животът им. Не рядко тези хора се обединяват в групи с еднакви заръки, еднакви "картини". Така се подкрепят по трудния път да живеят на сляпо. Това помага, облекчава, но в същото време отдалечава от реалността. Завръщането към нея може да бъде много болезнено за човек дълго време живял в прекрасния си розов свят. Най-голямата и най-трудната крачка е признаването. Признаването, че нещо не е наред, че има нужда от друг вид помощ, че има нужда от:

Сапун

За да измие сетивата си, за да се завърне към осъзнатостта си, която да му даде възможност да се завърне в реалността, да се хармонизира с потока на живота и да го заживее с лекота. Сапунът е нещо толкова елементарно, че на егото не му харесва като опция. То иска по-сложни, по-засукани, та дори и по-скъпи неща. Така е устроено. За сапуните няма модни тенденции и по магазините не ги рекламират, така както парфюмите.

Ако зацапването е от много време, години, то измиването е трудна работа. Възможно е слоят мухи върху предното стъкло да е станал дори по-дебел от самото стъкло, а картината от вътрешната му страна да се е сраснала с него. Тогава миенето трябва да става много внимателно, за да не се наранят чувствителните сетива. Слой след слой. Това може да бъде много демотивиращо. Завръщане на стари миризми, болки, спомени, емоции. Често по пътя човек казва: "Аз дойдох здрав, а какво излезе! Сега всичко ме боли.". Също има и друг момент - "Аз това вече го минах. Отдавна не ми е проблем.". То не е проблем, защото е било затрупано от други неща. Но през цялото време е било там под формата на товар. Още седи и чака да бъде обгрижено. Обгрижването му не е леко. А вероятността под него да има друго е огромна.

Човек вървящ по този път, веднъж усетил облекчението на сапуна, трудно може да забрави изживяното. Най-подхранващото нещо за трудния път на завръщане към осъзнатостта е точно това изживяване. Така подхранен човек има тенденцията да каже, че повече никога няма да ползва ароматизатори. Това е много опасно. Защото има моменти в които ароматизаторите са необходимост, както е необходимост копчето за спиране на свежия въздух при пушек отвън. Проблемът е когато човек загуби връзката с обкръжаващия го свят, а също и с вътрешния си. Когато загуби осъзнатостта си, която му дава възможност да бъде истински. Едно изключително ценно качество, даряващо всеки със завидна красота и магнетизъм. Едно прекрасно описание на този процес дава Марджъри Уилямс в детската си приказка "Бархетният заек".

За мен истинската терапия е онази, която помага на човек да се завърне към осъзнатостта си. Тя има качеството на сапун. Тя не дава съвети и не казва как трябва да изглежда света. Тя не ароматизира.

[Димо]