Седя аз и гледам как по голямата река Дунав се носи един пън. Плува си, спокойно по течението в пълна хармония с реката. Абсолютна красота. Тази картина прерасна в аналогия за живота:

Реката е животът. Когато се роди човек, животът го понася. Той се наслаждава просто да се носи по течението, напълно отпуснат. С времето човек „поумнява” и в един момент му писва да следва течението и решава да направи нещо, нещо наопаки. Започва да плува срещу течението. Това му коства много сили. Скоро издъхва и се предава, а реката отново го поема по своето течение. Отново животът е лекота и хармония. Желанието да направи нещо нестандартно продължава да човърка. Човек „поумнява” и открива, че може да тръгне на страни. Това не е изтощително, както назад, а в същото време не е по течението – голяма радост. Най-накрая животът е в негови ръце и не трябва да следва течението. Отивайки към брега, човек засяда в тинята. Колкото е „по-умен”, толкова по-мощно засяда. Заседне ли, не може сам да излезе. Тогава чака помощ. Някой да му подаде ръка, за да може да се измъкне от тинята и да се върне към свежата вода в средата на реката. За да се понесе по течението и да се остави на живота да го носи.

Погледнато от страни изглежда, че нищо не се е променило. Човек е отново по-течението, където е леко, свежо, приключенско. Разликата е в осъзнаването. Човек e свободен да прави каквото иска, но вече знае последиците.

[Димо]