Рахаз /фантастичен разказ/

Калин беше на път да се прибере у дома. Не го беше правил от много години - от как замина да работи в онази далечна страна. Докато чакаше на летището, си поръча кафе. Сложи три захарчета. Разбърка го. Отпи. Остави чашата и се сети за жена си. Тя се беше прибрала седмица преди него със сина му. Толкова много я обичаше и не разбираше защо трябваше постоянно да се карат. Дори сутринта преди пътуването успяха да се скарат по телефона. За глупости. Посегна към топлата чаша с кафе. Отпи. Олекна му. Някак забрави за случката. Взе чантата и се отправи към самолета.

Полетът беше много дълъг. Мина леко и ето, че вече кацна на родна земя. Това го напрегна. Започна да се притеснява. Малки капчици пот избиха по челото му.

От самолета се отправи директно към тоалетната. Остана в нея до като се успокои. Излезе. Отправи се към паспортен контрол. Имаше малка опашка. Изчака. Мина без проблем. Тръгна към митническата проверка. Служителят го погледна, забеляза едва доловимото му напрежение и го спря.

— Господине… - Калин се притесни. В главата му се завъртя спомена за крадеца, който завари да ум рови по багажа, преди да излети. Обля го пот. - …моля, елата с мен. Седнете на този стол. Първо ви моля, да ми дадете личната си карта.

Калин я извади и подаде.

— Удобно ли ви е на стола така? - попита служителят.

Що за въпрос помисли си Калин. Точно в този момент да ме пита дали ми е удобно. Погледна го подозрително. Напрежението вътре в него растеше бясно. Сърцето му щеше да изскочи. Беше готов да хване служителя за врата и да го удуши или разкъса с нокти и разкара от пътя си. Не беше направил нищо, а се изнерви толкова много.

— Защото, ако не ви е удобно, ето там им възглавнички. Може да ги ползвате. Този стол е стар и не е от най-удобните.

"Боже Господи! Това ли било!" каза си на ум Калин. Прокара ръка през косата си. Олекна му. Погледна служителят и с облекчение отговори:

— Не, благодаря. Удобен ми е. Може ли да ми обясните какво става, защо ме спряхте?

— Има процедура, която трябва да изпълня в случай като вашия. Първо ще ви задам няколко въпроса. Готови ли сте да започнем.

— Да.

— Ще започна с една гатанка. Една жена в продължение на 20 минути родила две момичета, които не са близначки. Как е възможно това?

— А бе вие ебавате ли се с мен? Що за въпрос?

— Не, следвам процедурата, която ми е зададена. Опитайте да отговорите на въпроса.

Калин погледна подозрително. Прецени ситуацията. Луда история, но беше притиснат. Знаеше, че този служител имаше власт да промени живота му. Трябваше да се опита да отговори. Започна да премисля варианти и анализира ситуацията. Това е абсурд. "Различни майки - ох, не неставаше. А различни баща, не - това е по-зле". Изнерви се още повече.

— Няма начин - отговори той.

— Ще ви дам още един шанс. Опитайте - подкани служителят.

Тогава на Калин му хрумна:

— Цветна бременност.

— Как обяснява тя случката?

— Не знам.

— И аз не знам.

— А какъв е отговорът тогава? - сопна се Калин.

— Не са били близначки, а тризначки. Ще отбележа този въпрос като неотговорен. Нека минем към втория въпрос. Кога е роден най-добрият ви приятел?

— Казва се Тодор, но кога е роден не знам. И втори шанс да им дадете, няма как да измисля. Ползвам устройства да ми напомнят.

— Ясно. Следващият въпрос е: Колко прави 4 по 28 минус 3?

— Хахаххахахх - изсмя се Калин - А бе вие наистина се ебавате с мен. Аз да не съм ученик, че да ме питате такива неща. Вие сте митничар, а не учител по математика.

— Опитайте да пресметнете - подкани отново служителят с мек глас.

Калин започна да се мъчи да сметне. Опитваше да си спомни как смяташе в училище, но нещо не се получаваше. От години не го беше правил на ум и май умът му го предаваше. Оп, сети се! Трябваха му лист хартия и химикалка. Помоли служителя да му даде. Написа 4 пъти 28 едно под други, тегли една черта и започна да събира. Така стигна до 72. От него извади 3 и получи 68. Почувства се много горд и с подобаващ тон заяви резултата.

— Отбелязвам отговорът ви за неверен.

— Ма как? - възкликна Калин.

— Две се причините. Първо сбъркахте при ваденето, второ отне ви много време и дори помощните средства не можаха да ви помогнат. Познато ли ви е отчаянието?

— Не. Аз съм силен характер и мога да се справям с всичко.

— Добре, отбелязвам. Повишавате ли тон на жена си?

"Как да не и повишавам? Та ние се караме редовно. И не само, че и повишавам тон. И по далеч сме стигали. Тя е толкова тежък характер." помисли си Калин. Обаче знаеше, че не е добре да каже тези работи. Те трябваше да останат скрити.

— Аз, да повишавам тон на жена си?!? Не, няма такова нещо!

— Добре - отбеляза служителя и дописа нещо, след което продължи с - Ето и последния въпрос. То е по-скоро задача, а именно да нарисувате една къща, която… - и без да довърши, Калин го прекъсна:

— Аз не мога да рисувам. По-добре забравете.

— Ок. Отбелязвам и сме готови. Искате ли да чуете резултатите.

— Да, естествено, ако изобщо такива безумни въпроси, може да имат резултати.

— Имат. При това много еднозначен резултат. Това не са случайни въпроси и не е детска игра. Това е специално разработена анкета от психолози. Първият въпрос показва състоянието на логиката и гъвкавостта на мислите ви. При вас те са замъглени, което се потвърждава и допълва от втория въпрос. Той показва закърнялостта на паметта ви. Само по себе си това до тук е достатъчно. Третият въпрос е само да потвърди нещата. Следва низ от непризнаване на отчаянието, преструване, че сте силен, агресия към най-близките ви, допълнени от агресия към мен, неискрен отговор, лъжа, съмнения, липса на доверие и не на последно място липсата на увереност, че поне може да опитате да нарисувате нещо, а също и липсата на творчество, видна от последния въпрос. Всичко това ме кара да заключа без съмнение, че вие употребявате от веществото. Процедурата изисква щателна проверка на багажа ви. Моля, да отворите куфара и извадите нещата от него върху тази маса.

Калин беше смаян. Не трябваше да се стига до тук. Положението беше зле. Но не това беше най-смайващото. Нещата които му каза служителят, те бяха много по-силни. За миг нещо се обърна в него и той прозря, призна си, че е така. Както беше готов да се защитава и оправдава, да му обясни, че няма право да си прави такива заключения от няколко детски въпроси, че неговото семейство е прекрасно, така нещо в него го накара да осъзнае положението си. Дори забрави за куфара. Другото беше толкова силно. Къде се загуби логиката му, яснотата му, творчеството му, неагресивното общуване, искреността, доверието, увереността. Къде изчезнаха тези неща? В какво се изроди любовта към жена му, към най-близките му хора? Лицето му се промени. Служителят забеляза това. Отдели достатъчно време, без да притеснява Калин. Когато цветът му се завърна, служителят повтори:

— Моля, да отворите куфара и извадите нещата от него върху тази маса.

Калин се изправи. Отиде до масата. Отвори чантата. Започна да вади нещата едно по едно. Стигна до едно пликче. Служителят го взе и с нескрито удивление възкликна:

— Та това е половин килограм! Не помня от години някой да се е опитвал да пренесе толкова голямо количество.

Устните на Калин пресъхнаха. Дори не помнеше какво има в това пликче. А може би онзи крадец… Служителят се държеше сякаш е заловил огромно престъпление. Какво ще стана с животът му? Какво щяха да го правят? Да го вкарат в затвора, тъмница? Щеше ли да види бял ден? А жена си? А синът си? Не!! Кошмар! Пресъхналото му гърло едвам промълви:

— Какво ще ме правите? Какво ще бъде наказанието ми?

— Наказание? Ние от години не наказваме. По време на големите промени осъзнахме, че човек стигнал до твоето състояние няма нужда от наказание. То не помага, а наранява. Такъв човек има нужда от помощ.

Калин не можеше да повярва какво чуват ушите му. Даваше заето от вътре и за това повтори въпроса си:

— Какво ще ме правите?

— Нека видя в инструкциите, че не знам за такова голямо количество, какво се полага… Да, ето тук… А, ха. Присъдата е 6 месеца в среда на любов.

— Какво?? - стъписан попита Калин - Какво е това? Публичен дом ли?

— Това е специално място, където цари любов. Хората се прегръщат, уважават имат си доверие и са искрени помежду си. Не е публичен дом. Ти имаш нужда да бъдеш обичан, за да можеш да започнеш и ти да обичаш. Забравил си какво е това. Опитваш се да го заместиш, употребявайки веществото, но не става. Напротив отдалечаваш се още повече от любовта.

— Че къде има такава среда на любов? Рая? Ще ме убивате ли?

— Не. Няма да те убиваме. Ма ти явно от много години не си се прибирал в родината. Такива места има няколко. Наричаме ги Ровтаз. Това са всъщност сградите на бившите затвори, напълно преустроени. Сега вратите им са отворени. Всеки може да ги посети, когато има нужда. Парковете им са невероятно красиви. Вътре е пълно с произведения на изкуството. Организират най-страхотните концерти и представления в тях. А хората вътре! Това са най-отдадените, любящи хора, които съм виждал. Те не се натрапват, дори не е нужно да те прегърнат. Те просто излъчват спокойствие и приемане. Способни са да разтопят и най-скованото сърце.

Калин не можеше да повярва. Чудеше се къде се намира и за това помоли служителя да разкаже повече по въпроса.

— Всичко започна с група хора, които се подложиха на експеримент. Искаха да разберат какъв ще бъде животът им, ако престанат да използват веществото. Промяната в тях беше толкова силна, че не отне дълго време и други хора да се включат. В един момент нещата толкова се разраснаха, че хората престанаха да посещават сладкарници. Нямаха нужда от тях. Те разбраха, че другото е много по-силно. Че използването на заместители само прави нещата още по-болезнени. Сладкарниците бяха заменени от новите заведения, където хората се събираха да се прегръщат, да общуват без борба, без да се сравняват и обиждат. Любовта и уважението започнаха да изместват властта, агресията, замъглеността, тъпотата. Тогава бяха направени и новите промени в закона ни, според който основна задача на властите е да предпазват населението от зараза с веществото. Това обърна светът ни абсолютно на опаки. Сега живеем в хармония не само по между си, но и с природата. Станахме по чувствителни. Много професии отпаднаха.

— Защо?

— Защото сега сме толкова чувствителни и свързани, че усещаме сами промените във времето и нямаме нужда от синоптици. От как агресията спадна драстично, спадна и нуждата от правна система, полиция и армия, които да регулира насилието. Компютрите и телефоните вече нямат онази сила, защото хората помнят, имат кристално логично мислене, а когато искат да общуват, не говорят или пишат, а отиват в заведенията за прегръщане. И новините престанаха да ги интересуват. Така медиите отпаднаха. Пък и те се издържаха от реклами, а днес никой не гледа реклами, защото всеки знае и усеща от какво има нужда. Днес е много трудно да излъжеш някой. Хората престанаха да боледуват. Вече няма нужда от лекари, лекарства, терапевти. А когато някой иска да умре, ние уважаваме избора му и го изпращаме с любов.

— Че какво правят всички тези хора, като не работят по 8 часа на ден?

— Грижат се за себе си, играят игри, забавляват се, прегръщат се, танцуват, пеят, рисуват, творят, спортуват, обичат се. Има толкова много неща за правене и сега имаме време да ги правим. Сега всеки отделя по много време на децата си. Така отпадна нуждата от детски градини и училища. Най-важният урок на който всеки родител трябва да научи детето си е как да се забавлява, как да обича. Науките някак изгубиха тежестта си. Още ги има, но не са най-ценното. Рядко можеш да видиш някой да бърза. Общуваме по улиците, гледаме се в очите. Чак се чудя как преди за работата съм отделял толкова много време и за любов не ми е оставало.

— Но ти си на работа сега и пак не ти остава?

— Ние всички вече работим за удоволствие. Сменяме си работата като ни омръзне. От как изпитах удоволствието да върша работата си с любов, вече не мога да работя по стария начин. Понякога правя нещо само за час и после се местя на друго място. Работното ни време е ограничено до максимум 6 часа на седмица. Забелязахме, че ако е повече, сърцето се изчерпва, няма вдъхновение. После то има нужда от грижа.

— Кое е веществото? - попита Калин.

— О, не мога да го произнеса. Станахме толкова чувствителни към него, че дори не изричаме името му. То е абсолютно забранено в страната ни.

— Добре. Тогава можеш ли поне на опаки да ми го кажеш?

— Рахаз.

Последва голямо мълчание, тишина. Калин разбра за пликчето. То си беше негово. Крадецът нямаше нищо общо с историята.

— Но аз не мога без нея. - заяви изплашено с тих глас.

— Никой не може без любов.

— Не, нямах предвид това. Аз не мога без веществото.

— Да, знам че така разбираш живота си в момента. След 6 месеца в Ровтаз ще имаш съвсем друга визия за него. Дори ще се чудиш, защо си се заблуждавал толкова време. Защо си хвърлял прах в очите си.

— Не разбирам. Каква е връзката между веществото и прегръщането, логиката на ума ми, агресията ми?

— То е пречка, преграда. Употребявайки го в голямата част от случаите човек се мъчи да замести липсата на любов. Но това е невъзможно. Когато спре да го употребява, тогава се изправя пред глада си за любов. Тогава започва да търси как да го нахрани. Именно това търсене беше причината да се появят новите заведения. Не можеш да разбереш докато употребяваш. След като го изживееш в Ровтаз, ще разбереш.

— Как разбрахте, че употребявам? Какво ви накара да ме спрете? То всеки употребява.

— Не. Не и в нашата страна вече. Беше много лесно да разбера. Ти си един от онези типични примери за които човек няма съмнение. Видях колко бързаше, усетих тревогата и агресията ти, притеснението и неувереността. Тези работи не могат да бъдат скрити от никой днес. Това ни дава възможност да се подкрепяме взаимно. Ако усетим, че някой е загубил връзката със сърцето си, го изпращаме в Ровтаз. Това е нещото от което има нужда, а не да употребява от веществото или да бъде наказван.

[Димо]