Почти всеки се е срещал с рака: диагноза, близък с диагноза или загуба. Често за рака не се говори. Знам, когато бях здрав, с колко хора съм прекратил общуване, защото съм разбрал, че са раково болни. Уж да не ги притеснявам, а всъщност заради собствения си непризнат страх. Какво ще чуя, видя, разбера? Какво може и мен да сполети? Дали ще ги заваря живи? … Сега, бидейки от другата страна, виждам как това наранява болните, а не помага и на здравите.
След няколко постни заглавия, излежавайки се в тишина в размазваща от наслада минерална вода, дойде заглавието „Свети Рак“. Умът в шок! Как така? А Свети Рак обяснява как е дошъл да ме светне и докато не го ПРИЗНАЯ, че да ми остави светлината си, няма да си тръгне. Така казано го намирам за вярно. Ракът ме завърна към Живота, към хората, към ЗАЕДНО, към насладата без външна причина.
На случайна рентгенова снимка в десния ми бял дроб се видя голямо бяло петно 9 см. Първата ми реакция беше: „Това не е моята снимка! На човекът преди мен е!” Жената от рентгена, видимо притеснена, каза: „Нека направим и една странично!“, на която се видя същото петно отстрани. Вече не можех да отричам. Обясни ми, че може да е от безобидно до сериозно и трябва да се обърна към лекар.
По препоръка отидох при най-добрият гръден хирург в София. Скъп преглед за 3 минути! Още не бях прекрачил вратата на кабинета, вместо „Добър ден“, чух думите му: „Димитре, рак“. Казах си: „Не го слушай!“ След час страхът ме облада здраво. Отвориха се портите на Ада. В този ден свалих кило и половина.
Трябваше да кажа на майка ми:
Избрах да кажа и да се опитам да я извадя от шока, като я питам как е за нея да чуе новината. Наложи се няколко пъти да я питам с мил глас. Съвсем разбираемо. Хич не ѝ беше лесно да проговори милата, но успя, за което евалата! В един момент реагира, че аз съм зле, а се грижа за нея. За мен беше знак, че излезе от шока. Доволен, отговорих, че сме заедно в това и имаме нужда да си помагаме.
Не крия случващото се с мен. Наясно съм, че то въздейства. От страх да не трябва да успокоявам хората, избягвах да споделям, освен ако не усетя, че ще го понесат. Обаче как да знам кой може да го понесе?!
Страхът от диагноза рак беше непосилен за мен. Личната лекарка плюс двама добри пулмолози (белодробни лекари) ми казаха, че за тях това не е рак, подковано от доброто ми общо състояние на плуващ по два километра всеки ден, активен мъж на 46 г., с прекрасно работещо сърце, чиста обща кръвна картина, без загуба на килограми, свеж цвят на кожата, без оплаквания. Аз не знаех какво е лекар до тази случка. Никога не съм пушил. Не пия алкохол от 20 години и водя живот доста по-здравословен от нормата. Съответно имам доста алтернативни приятели, които са против класическата медицина.
Изнасяше ми да слушам изброените лекари и приятели. Почти година оставих нещата да отлежат – от страх, от безсилие, от шока след посещението при хирурга. Може да е най-добрият хирург, но аз не съм пържола! Имам психика, която също влиза в кабинета му! Приятелите да ме успокояват, разбирам. Когато професионалист лекар успокоява без основание, резултатът е опасна заблуда. Също толкова опасно ми въздейства и студената прямота на хирурга, за която не бях готов.
След година отидох на скенер за проследяване. Туморът беше пораснал с 1 см. Назначиха биопсия – с тънка игла под упойка взимат клетки от тумора. В медицината диагноза рак се поставя от патолог, който разглежда под микроскоп клетките от биопсията.
Научих колко е важно да разграничавам предположения от медицински доказателства. Това ми помага да живея в реалността, където промяната е възможна.
Взеха ми биопсия. Погрижих се за психиката си с четирима терапевти. С двама от тях не стана. Другите двама свършиха чудеса. В деня, в който си прочетох диагнозата рак, имаше вълнение, но нямаше паника. Имаше яснота, че диагнозата добавя познание за случващото се в тялото ми, а не го разболява.
Много ми помогнаха и думите на Маринела – раково болна приятелка: „Ракът не е присъда, а диагноза“. До този момент гледах на него, като на смъртна присъда или поне обричане на безкрайно страдание, болки и разпад.
Споделях с близки. Започна голямото заливане със съвети. Кой каквото чул оттук – оттам. Често силно противоречиви съвети. Всеки безкрайно убедителен и въздействащ, без да поема отговорност, но с огромно желание да бъде моят спасител. Тонове за четене, проучване, взимане на решение, а сили няма. Настана голямо лутане – класическа медицина или алтернативна? Съчетание от двете? При кого? Какво точно? Докъде? Месеци не можех да взема решение. Исках да ида някъде, където да се погрижат за мен цялостно и вещо. Нямах сили за друго. Такова място не намерих.
Ангелина, загрижена приятелка и лекар, ми препоръча д-р Дафчев, възрастен лекар, цял живот лекувал туберкулоза (бял дроб) в Пловдив. С безкрайно човешкото си отношение той завърна доверието ми към лекарите без грам да ме заблуждава или шокира. Спокойно ми обясни, че трябва да си намеря екип, на който да се доверя за лечение.
Диди, една от психотерапевтките ми, тогава отвори темата, че съм загубил връзка с Вътрешния си авторитет. Онази част от мен, която знае от какво имам нужда. Помогна ми да се свържа с нея и даже се появи на рисунка. Беше магия да видя това чудато весело същество, което просто е себе си – открито, истинско, живо. Да се завърна у дома при него, към яснотата си.
Няма как някой отвън да знае, какво е моето. Без връзка с авторитета си и аз не знам от какво имам нужда, точно както във вица:
– Иванчо, прибирай се!
– Защо, гладен ли съм?
– Не, топло ти е.
Избрах си екип в частна болница за медицинско лечение на рак при проф. Дудов. Човекът ме плени със спокойствие, улегнал професионализъм и човещина. През март 2022 г. започнах Химиотерапия (Карбоплатин) с Имунотерапия (Кейтруда) по 6 курса през 21 дни до септември 2022 г.
Скенер от юли 2022 г. показа, че туморът е спрял да расте и откри три други малки тумора в плеврата (обвивката) на десния бял дроб. Дудов каза, че са стари и отчете добър ход на лечението. Назначи още две химии, след което само имунотерапия. Нещата изглеждаха прекрасно.
Започнах да се задъхвам и вдигам пулс. За три месеца постепенно зазлях силно, като последните две седмици не излязох от къщи от безсилие.
Аз не общувам директно с лекуващия си лекар – проф. Дудов, освен ако си платя за консултация 210 лв. Между нас е д-р Стоилова, млада специализантка. Тя ме следи, предава на Дудов и изпълнява заръките му. Имам обвинение към нея, че въпреки сериозните ми оплаквания и видим задух, три месеца не хвана излива и допусна да стане толкова масивен. Имам и благодарност към Живота, че я прати в отпуск, та се озовах при нейна колежка, която с обикновена слушалка разбра за излива и взе спешни мерки.
Скенер от септември 2022 потвърди излива (течност) около десния бял дроб, който така го е смачкал, че той не може да функционира и избутва вътрешните органи, включително сърцето, корема и червата и пречи сериозно на работата им.
Влязох в болница. Източиха ми 2.5 литра течност. Много ми олекна. Хирургът излезе в отпуск и просто ме изписа, без да каже, че имам още течност за източване. Намирам го за гавра и подарък едновременно. Тази болница не беше моето място. Чудех се как да се махна от нея.
Октомври 2022 скенер видя нов тумор в левия бял дроб, който дотогава беше чист. Онколозите обявиха лечението за неуспешно, ракът за развиващ се и назначиха комбинация от три химиотерапевтика за вливане при престой в болница за един ден на всеки 3 седмици.
Отидох на консултация с проф. Дудов. Исках той да види в какво състояние съм и сам да прецени дали ще мога да понеса новото лечение. Веднага отложи химиотерапията, като назначи подготовка за нея – кортикостероид и лъчелечение.
Казах на проф. Дудов, че искам да сменя д-р Стоилова, защото загубих доверие към нея. Той по брилянтен начин я защити и отклони темата. Възхитих се как застана зад екипа си. Това завърна доверието ми. Предполагам е разговарял с нея, което ми е достатъчно.
Прати ме на спешно планиране на лъчелечение с изписана на ръка молба. Планиращият скенер за лъчето видя многото останала течност. Лекарят го прекъсна и ме прати за точене.
По гореща препоръка на Ангелина отидох в Пловдив, където се погрижиха брилянтно за мен и източиха още 7 литра за седмица или общо 9л. Точенето става плавно, за да могат вътрешните органи да се завърнат по местата си без шок, дробът да не колабира от рязката промяна в налягането и тялото да може да възстановява голямата загуба на белтък, на който е богата насъбралата се течност. Десният бял дроб не се разгърна, поради сраствания, което е предпоставка за нов излив.
Завърнах се към живота, дишането, движението и храненето, макар и отслабнал с 10 кила. Завърнах се към сълзите си от безкрайната човещина, която срещнах в болницата. Бях ги загубил. Започна да ми олеква на душата. Има такива лекари!
Всеки ден минаваха групи по десетина студенти, водени от лекар. Много ме забавляваха. Дори плаках пред тях, разказвайки. Понякога и преподавателите им заедно с мен. Много е трогателно да видя, че и те са хора, въпреки огромния им опит. Бях звездата на болницата. Не от хубаво, а като пример за рядък “изпуснат” случай, защото доброто ми общо състояние заблуждава за случващото се вътре в тялото. Впечатляващо е в каква огромна степен здравите ми органи помагат на болния бял дроб. Само мога да се възхищавам на тялото си и да уча от него.
Назначиха ми 21 облъчвания на основния тумор, заедно с двата въвлечени лимфни възела. Лекарят обясни, че съм граничен случай за облъчване, защото туморът е голям и не е един. Прави се за облекчение на симптоми, подобряване на жизнеността. Не е основно лечение. Наричат го палиативно. Основното ми лечение е химиотерапия.
Лъче лечението е облъчване на тумора с радиация, която убива всичко, през което мине. Полагат големи усилия да облъчват само рака. По време на облъчването не се усеща нищо. Предупредиха ме да очаквам към средата на курса изгаряне на хранопровода (вкус на бекон), защото е много близо до тумора, както и да очаквам задух, защото туморът ще се възпали и подуе.
Понесох много добре лъчето. Отпуши ми още дишането. До вкус на бекон не стигнах.
Имах съпротиви да си подам документи, защото в началото бях добре. Даже работех, плувах. После като се влоших, хич не ми беше до документи. Добре, че беше Пепи да ми помага, чакайки и разнасяйки бумаги.
За да се захвана с ТЕЛК, ми помогнаха няколко събратя по рак, с които се заприказвах, чакайки по болници. Обясниха ми как ми се полага, защото Държавата е преценила и написала документи, според които човек в моето състояние заслужава помощ, а не защото се лигавя или прося.
Октомври 2022 – Държавата ме призна за 100% нетрудоспособен и в същото време остави на трудов договор и пенсионира по болест. Звучи странно, но ми дава възможност да взимам и болнични по време на лечение плюс пенсия по болест, а когато не съм на лечение, да работя.
Свързах се с Марио. Много мил полу-чех. В книжката си обяснява как преди години му откриват рак на езика, за който медицината нищо не може да направи. Взима нещата в свои ръце. Обикаля места на силата, като Рупите, Странджа, Родопите и близо до Прага. Търси връзка с Универсума медитирайки. Един ден, излизайки от медитация, вижда туморът физически преместен от езика в гърлото. Тогава разбира, че щом това е възможно, значи може и да излезе от тялото му. Вече години е здрав.
Поема обет, че ще помага на други раковоболни безплатно. Включих се в груповите му сеанси, където помага на всеки пожелал да се свърже с Универсума, както го нарича. Моята дума е Храмът на Живота. Не знам какво направи Марио с мен или аз с храма. Не е нещо, което мога да докажа. Усещането ми е, че то се случи. Отприщи се.
Медитацията е ценна част от живота ми. Състояние, в което оставам с вътрешния си свят, в покой. Наблюдавам, опознавам, позволявам на вътрешни процеси да се самонаместват, доверявайки се на необяснимото.
Покрай страха от рака я бях загърбил. Търсих помощ само отвън. Завърнах се към нея. Намирам я за съществена част от лечението ми.
Темата е деликатна. Често болката от моята диагноза е непоносима за близките. За да не я усещат, те съветват. Съвет идващ от болка товари. Товар, с който близките ме заливат неосъзнато, имайки идеята, че ми помагат. Не ги обвинявам. Наясно съм, че болката ги заслепява да осъзнаят как товарят.
Също съм наясно, че не мога да изисквам от никого да се срещне с болката си, както и че аз не съм длъжен да поемам чужда болка, особено в моментите, когато имам достатъчно моя. Понякога:
Помощта е прекрасно нещо, когато идва от чисто място – място на любов и свобода. Място, в което няма страх и болка. Останалото е тежест.
Изолацията е другият начин близките да не усещат болката си. Те или обясняват, че няма да се обаждат, за да не ме притесняват или как аз когато преценя да им звъня или просто спират общуването. А аз понякога имам нужда да ми се обадят.
Накиснат в една такава изолация се запитах какво мога да направя, за да изляза от нея. Мога да покажа как съм, какво се случва с мен. Ефектът беше поразителен. Близките щастливи, да ме чуят, да ме видят, да разберат през какво преминавам с молба да ги държа в течение, което се оказа трудна работа, защото:
Чудех се как хем да не държа в неведение близките, хем да съхраня себе си. Така възникна идеята за група във Фейсбук. Умът я осъди веднага, защото Фейсбук не е мястото за такива неща. Отне ми някакво време и я създадох.
Възникна като група за информиране. Имах тенденция да спестявам неща на едни близки, които разказвам на други, за да не обидя, за да не отблъсна, да не бъда отхвърлен. В обща група, каквото чете майка ми и баща ми, това четат и приятелите ми и клиенти и съседи и роднини. Шок! Нещо съвсем ново за мен. Оказа се предизвикателство.
Запитах се дали търся промяна. Ако искам да се излекувам, ако искам да живея в наслада, ми е необходима съществена промяна. Дадох си пространство да преживея шока. Стига съм угаждал, за да се харесам. Избрах да съм себе си, разказвайки открито еднакво пред всички. Който ме харесва такъв – ще остане с мен. На когото идвам в повече – сега не е моментът да сме заедно.
Ефектът беше поразителен. Споделяйки съкровените си болки и трудности открито, получих огромна подкрепа. Това въздейства върху други хора, като зараза и ги отвори да споделят и преживяват. Сега виждам групата като взаимен лечебен храм, където заедно си помагаме – сбъдна моя утопия за свят, в който хората не се борят и нападат, а се подкрепят да преминат през трудности без значение дали са заклеймени. Подкрепят се, като преживяват взаимно в искреност и дълбочина. Сърцето ми ликува от благодарност, сълзите се ронят. Усещането за заливаща подкрепа е огромно без значение дали човек облича изкусно в думи преживяванията си или остава безмълвен.
Дори онколозите отчитат, че туморът не е хомогенен. В единият край може да има едни клетки, а в другия – други. Биопсията взета от единия край, ще покаже ефективното лечение в него, но не гарантира за другия. Не са малко случаите, когато излекуван рак се появява отново след време. Науката не е установила точно защо. За мен, ефективното лечение на рак изисква цялостен подход.
В търсенето си на такъв, стигнах до д-р Костова – хомеопат, кардио-хирург, антропософт, цветя на д-р Бах. Силно ме впечатли стабилния професионален, улегнал и по-цялостен подход. Разгледа епикризи (класическа медицина), разпитва хомеопатични и емоционални неща (алтернативна медицина).
Хвана ме с бащата, казвайки че ракът е конфликт с него. Дали винаги е така, мога да поспоря, но в моя случай е така. В кабинета блокирах по темата. На другия ден се събудих с яснотата, че не мога да отлагам повече темата с баща ми.
Страхът е, че ако кажа как преживявам баща си, ще го нараня. Добре притиснат от желанието си за живот се изправих пред тази трудност. След два дни сълзи събрах сили да споделя в групата, че съдя баща си, че се държи като дете, което майка ми отглежда, а на нея се ядосвам, че го прави. Наясно съм, че техните взаимоотношения не са моя работа и съдейки ги, само се тормозя. Говорейки за това, усещах ръжда точно в тумора в гърдите. Давах си време да преживея болката, полята със сълзи и трепет, за да изчисти скритата ръжда и да мога да стигна до приемането на житейския път на баща ми, довел го до човекът, който е.
От едната страна са претенциите на детето в мен, което продължава да си иска онова, което не е получило в детството си – грижовен, топъл, подкрепящ, одобряващ баща, с когото да мога да си кажа какво ми тежи на сърцето; да получа съвет; да чуя, че ще се справя, че съм ценен; да си поплача в трудност. От другата страна е зрелият Димо днес, който вижда грижата му и подкрепата му, макар да се разминава с очакванията на детето.
След обилно изплакани облекчаващи сълзи имах дълъг благ разговор с баща ми. Без още да знае през какво преминавам, предполагам усети моята отвореност към него. Отвореност, която беше резултат от собствения ми процес на отмиване на ръжда и трупани емоции, довели до затваряне. Затваряне, което не му позволяваше да стигне до мен, а аз го обвинявах, че не стига. Е как да стане?!
Баща ми каза: „С майка ти решихме всеки месец да ти даваме определена сума пари, защото сега си без приходи. Това е най-малкото, което можем да направим.“ Хич не е малко! Изключително подкрепящо и трогателно, просълзяващо до степен, че не можах да го поема. Взех половината сума, виждайки как аз сам спирам грижата му, а страдам, че не ми я дава. Как да я даде, като съм затворен наполовина, точно както белият ми дроб е затворен наполовина от рака.
Моето отваряне зарази първо майка ми. Разплака се, за първи път, осъзнавайки и признавайки, че е измествала баща ми в родителството, вероятно защото смятала, че е по-добра. А според баща ми, за мен е било по-добре да съм по-близо до нея и не се е съпротивлявал. Несъзнато оплетена история в миналото. Никой родител не кара пълен курс как да възпитава децата си. Не става въпрос за обвинение кой къде е сбъркал. Става въпрос да изплачем сълзите, да пуснем болката, да олекне на всички ни, включително на белия ми дроб от насъбралата се ръжда.
На другия ден майка ми писа: „Прочетох всичко от Фейсбук групата на татко ти. През обилни сълзи. Той едва се сдържа. Каза, че е много трогателно. И че трябва и ние да се учим, защото ти винаги си бил с по-особена чувствителност, с която не сме успявали да се съобразим, но сме те обичали безрезервно“. Тези думи са балсам за страха ми, че излагайки се ще бъда отритнат. А всъщност получих бленуваното признание.
Денят ми завърши с дълъг благ разговор с баща ми – нещо много ново за нас. Призна, че усеща вина. Аз усетих грижата, топлината му, която отмива болката без да е нужно друго (анализиране, разнищване). Чиста наслада от новото в настоящето без ровене в миналото. Повече не е нужно. Прекрасен урок за мен от баща ми.
Не съм я срещал на живо, но това не ми пречи да имам силна връзка с нея. Още на първата ни среща ѝ казах, че искам и аз да виждам, като нея. Беше спокойна лятна нощ на Рупите, до къщичката ѝ. Еднократен порив на вятъра едва не изпочупи прозорците. Стреснах се в съня си, а Ванга ми каза: „Ако така се стряскаш, няма да стане.“
От тогава много пъти съм я навестявал. Говорим си или просто седим заедно на пейката пред къщичката ѝ. След години в съня ми тя ме прие в кръга си от лечители БЕЗ ЛИЦА, облечени в черни качулки. Посочи мястото ми и каза: „Сега си един от нас“. Хем имах съпротиви да бъда част от нещо толкова велико за мен, хем усещах колко много съм на мястото си.
Питах я за рака. Тя взе дебел бял конец и почна да шие плътно около него. Заръча да ида при Преподобна Стойна. Преди рака бях ходил два пъти при Преподобна, но така и не усетих връзка с нея.
Бягайки от изобилието от туристи, седнах до гроба ѝ. Затворих очи. Понечих да ѝ обясня за какво съм дошъл. Тя ме спря с думите: „Знам. Само ми дай достъп до белия ти дроб. Друго не е нужно. Ако говориш, не ми пречиш.“ Може би час Преподобна търсеше едни въжета, като тръбички около тумора. Обясни, че са се оплели и не тече. Търси, рови, свързва. Каза, че успяла. От тогава е с мен. Бди над мен, като орлица с уникалната си лудост и чувство за хумор.
Гледах видео на д-р Диспенза. Спонтанно избухнах в сълзи, чувайки как неща смятани за непроменяеми, днес науката вижда като променяеми. Част от мен винаги е знаела, че промяната е възможна и в същото време е силно потъпкана от авторитети, особено лекари, обясняващи, че е невъзможно.
Не казвам, че дълбока промяна се случва от само себе си, че се случва винаги. Казвам, че частта от мен, която знае, че дълбоката промяна е възможна, получи свобода, да се себеизрази. Силно разтърсващо преживяване за мен.
Да се отворя да получавам се оказа много силен процес. Сълзите текоха обилно в продължение на дни. Красиви сълзи. Оставях ги да отмиват съпротивите ми да получавам. Как да стигне Животът до тъканите ми и да ги подхрани, като съм се бетонирал и затворил в черупка!
За седмица пет човека ми подариха превъзходни добавки. Не просто скъпи продукти, а подарък от сърце, казвайки как отдавна са искали да го направят, но не са усещали, че може. И с право са усещали, че не може. Аз бях капсулован.
Гласовете в главата ми бълваха: Ти стана черна дупка. Хората само ти дават. Не си лоялен, не е честно от толкова много хора да взимаш подаръци! Какво ще върнеш? Нямаш ли пари да си купиш? Скръндза. Изнудвач. Това е твърде много… И като споделих с тях, от страх да не ги обидя – те щастливи. Казват, “Всеки от нас иска и дава по нещо различно от сърцето си, освен продукта!” Текат сълзи… Текат при всеки подарък. Отмиват парчета бетон… Дават достъп на Живота да отпуши, да може да тече. Един от най-големите уроци, които научих от рака: Аз не съм сам. Животът е обмен.
Майка ми и баща ми по безусловен и чист начин ми дават щедро пари, за да живея достойно докато нямам приходи. Магия, която внася огромно спокойствие в мен, изключително нужно, за да може тялото да има сили да се справя с болестта, а не да живее в напрежение. Напрежението се смята за един от причинителите на рак, дори от онколозите.
Здравната каса поема разходите по лечението ми. До тук над 180хил. лв. Свикнали сме да я критикуваме. Впечатлен съм колко много плаща при това напълно безусловно, дори без да казва. Касата всъщност сме ние, помагащи си взаимно.
Колко много ме залива! Дишам, плача, преживявам, позволявам да залива, а понякога нямам сили. Тогава наблюдавам съпротивите си и те олекват. И на тях не им е лесно. През останалото време се радвам на красотата на Живота, на възможността да го споделям с приятели.
Получих масаж от Гери с етерично масло от Тамян, показно при рак. За мен това беше нещо много по-силно от масаж – цялостно, работещо на много нива. От по-земните видях как тялото ми се е затворило, че напоследък го докосват само в болниците, за да го бодат. Гери го погали, а то свито – страх го е, но копнее за нежност, остава в страха, трепери и се отваря, а страхът се стопява. От по-ефирните – жажда за Тамян. Дърпа ме, омиротворява.
Среднощно събуждане. Ракът пред очите ми във форма на прекрасна, стилна, дружелюбна, силна жена, която казва: „Хайде да танцуваме танго!“ Умът ми в потрес. Как ще танцувам с рака си! Трябва да се отървавам от него, а не да го прегръщам! Тя: „Ако бях дошла да те взема (убия), до сега да съм го направила. Не съм тук за това.“ Сълзи… И още сълзи…
Танцуваме танго. Страст, самочувствие, усещане за партньорство (равенство). Тя усмихната, доволна, щастлива. Аз ведър, жив, изненадан, изпълнен. А в тангото пеят: „Каквото Лола иска, Лола го получава… Аз винаги получавам в каквото съм се прицелила. Дойдох за твоето сърце и душа (да ги спася).“
Димо
D