Едно дете не може само да се справи с живота. То има нужда от закрила, храна, топлина, любов, напътствия. Хората, които осигуряват нуждите му, се превръщат в Специални за него. Най-специална е майката. Тя е първата връзка. В нея човек прекарва най-уязвимита част от живота си, цели 9 месеца. С нея преживява първото огромно предизвикателство – раждането, което е и първо отхвърляне, както и първият любовен акт – сученето. Следват месеци на изключително интимна (близка) връзка, докато човек се отвори за следващия специален – бащата.
Когато майката и бащата не са на разположение, те не могат да бъдат специални. Това се случва при ранна смърт, тежко заболяване, конфликт, алкохолизъм, неадекватност, лудост, кариера… Без значение причината, нуждата на детето от външна грижи остава. Тогава в специални за него се превръщат други хора – баба, осиновител, треньор…
Когато едно дете получава от специалните нужното му, то израства здраво цялостно – физически и психически. Когато не получава нужното му, то не успява да изгради цялостта си. В него остават липси. Тези липси са като дупки, рани.
С времето човек пораства и придобива способност да се грижи за себе си. Така той става специален за себе си. Посоката се обръща. Специалните от външни хора, стават вътрешни. Човек придобива самостоятелност. Става свободен. Тази свобода има цена. Цената е човек да е специален за себе си. Казано с други думи да се грижи за себе си, да обича и уважава себе си.
Във всеки порастнал човек живее по едно вътрешно дете, което носи своите рани от миналото. Порастналият човек става зрял, когато излекува раните от миналото си. Тогава той е свободен. Иначе се държи, като дете в тяло на порастнал. Той остава затворник на миналото си.
Лекуването на раните може да се превърне в кошмар, ако не се отчита факта, че те са рани на вътрешното дете (миналото), а не на порастналия човек (настоящето). Отчитането на този факт, често е изключително трудно. Това е все едно в семейство детето да е гладно, а майката да не може да разбере кой е гладен и да храни бащата. Резултатът е угоен баща, гладно дете и напрежение в семейството. Това са моментите в които се отваря черната дупка, която може да погълне хладилника, да изпие шишето, да се залее от работа или секс, да получи тонове внимание, похвали… и човек да продължава да се усеща незадоволен, гладен. Няма храна, която да може, хранейки бащата, да засити детето.
Когато вътрешното дете е гладно за внимание, то го търси от специалния за него човек. Ако човекът е зрял, той е специален за себе си, демек той се погрижва за себе си. Ако човек е само порастнал, но не е зрял (не е излекувал вътрешното си дете), тогава детето в него търси външен специален човек да се погрижи. Много често това е интимният партньор или дори родителите, а по някога шефа, приятел…
Интимният партньор (външен специален) понякога, е способен да “храни” вътрешното дете на другия. Тогава усещането е за цялостност, сигурност, познато също, като любов. Прекрасно усещане, което всеки търси. Въпросът е дали идва отвън (порастнал човек) или от вътре (зрял човек). Партньорът да храни вътрешното дете е както съседката да храни гладно дете. Тя не може винаги да го храни, а по някога даже може да продаде апартамента. Удобно е съседката да храни детето, но не е нейно задължение. Това удобство е капан, който когато щракне, отваря портите на страданието.
Добър пример за такава ситуация е ревността. При нея, човек не получава нужното от партньора. Вместо да го търси от вътре, той се отдава на страдание. Такъв човек е порастнал. Зрелият човек не може да изпитва ревност. За това “узряването” на човек е единственият истински лек при ревност. Узряване в смисъл на излекуване на раните на вътрешното дете, до момент в който човек придобива зряло поведение и престава да се държи като дете в тяло на порастнал.